Archive for ноември, 2010


Трябва да си призная – имам малък проблем! Съзнанието ми е изградено от нули и единици. Май всъщност проблема не е малък. Изразено в нули и еидници или имаш, или нямаш проблем.

Та обртано на въпроса – не мога да прощавам! Съзнанието ми е вкопчено в абсолютните неща – черно и бяло, единици и нули, абсолютни температури, абсолютни ценности. Не мога да прощавам! Ако нещо се случи и не го приемам добре, никога няма да го приема добре. Затова ми се налага да забравям!

Ставам сутрин и костите ми викат от болка – черни горящи въглени. Поливам ги с вода и забрава – казват времето лекува всичко, много време, много вода – и двете текат. Синергизъм – когато мислите и усещанията се сливат и границите на възприятията се губят. Още забрава моля!

После идват други дни и още такива като тях.  Опитваш се да заместиш едни неща с други, отломките не пасват, губиш неща, които всъшност не искаш да задържиш…А все така не можеш да простш. И ето костите  вече са изсъскали пламтящата болка. Мирише на дим… И тогава идва момента! Единиците и нулите започват да се отмиват от водата на квадратни и триъгълни парчета. Малки…. носени от водата или времето. Поливаш и гласовете, които се опитват да върнат квадратчетата обратно.  Дигитален гоблен от спомени.

Усещаш как, малко по  малко, нещата стават неконкретни, мислите не са завършени, твърденията не са обосновани и всъщност, логиката малко по малко се разпада.  Нямам избор – ще забравя защото така или иначе не се получава да простя.

Една малка дигитална смърт. Все едно се давя под парещия взор на овъглените си кости. Шшшшшшт, тихо. Хсссс – мокро и димно.

И така парче след парче съзнанието, което носи спомена всъщност си отива. След това няма скръб, не е сигурно дали има болка, не е ясно дали има светлина или мрак. Всъщност времето е отмило всичко. За какво ми е да прощавам всъщност? И без друго вече не си спомням… кой, кога, къде…. защо….. Къде отивам… откъде тръгнах… какво се опитвах да си спомня? Всъщност за какво говорихме?

Advertisements

червено вино

Не пия вино често, дaже изобщо, но нещо се случва напоследък.

Дали душата ми се обезкърви и имам нужда от червени багри или е част от вселенския план, никой не знае. А вселенския план е нещо странно – започва неочаквано в миналото, промъква се тайно в пластмасова бутилка и полива хлъзгавия под под теб, зада може живота ти да мине като на кино лента. Както всичко си е наред, изведнъж лежиш на пода и се оглеждаш глупаво, докато виждаш детските ти години да минават покрай теб – училището, макйа си, която отдавна е на небето, уплашеният ти баща, който се надява това на пода да е виното, а не кръв от и без друго кухата ти глава.

После малко болки в автобуса на обратно – може би за да си седна на задните части. Смог и мокри улици. Сънчев есенен уикенд. Уютни нови кооперации и тавани. Още 3 чаши вино – не се притеснявайте, няма да се пропия – просто различни дни, разбъркани в един.

Малка ретардация – лабиринт от карти и висящо решение. После висящи гарги в непривични позиции по жиците между блоковете. Провесения. После още провесени птици. Този лабиринт не е много ясен и май ще се оглеждам за други знаци. После в метрото – голям надпис, който гласи „Заслужава си да опиташ“.

Да опиташ какво, къде, колко… може би още една чаша вино?

После бързо в бъдещето. Среща след полунощ и арженстинско вино. Виненочервени завеси, рамка от ковано черно желязо, увиваща се като лоза, по ръбовете на леглото. Оглеало, което показва обърканото ти лице и пак виното.

Къде ли води вселенският план? Знам само, че историята свършва, сред снега на една зима. Една чаша вино и една мъжка ръка която в последствие ще прегръща мен.

Красива приказка – ще последвам виното и да видим къде ще ме отведе.

Не пия вино често,  дaже изобщо, но нещо се случва напоследък…..