Трябва да си призная – имам малък проблем! Съзнанието ми е изградено от нули и единици. Май всъщност проблема не е малък. Изразено в нули и еидници или имаш, или нямаш проблем.

Та обртано на въпроса – не мога да прощавам! Съзнанието ми е вкопчено в абсолютните неща – черно и бяло, единици и нули, абсолютни температури, абсолютни ценности. Не мога да прощавам! Ако нещо се случи и не го приемам добре, никога няма да го приема добре. Затова ми се налага да забравям!

Ставам сутрин и костите ми викат от болка – черни горящи въглени. Поливам ги с вода и забрава – казват времето лекува всичко, много време, много вода – и двете текат. Синергизъм – когато мислите и усещанията се сливат и границите на възприятията се губят. Още забрава моля!

После идват други дни и още такива като тях.  Опитваш се да заместиш едни неща с други, отломките не пасват, губиш неща, които всъшност не искаш да задържиш…А все така не можеш да простш. И ето костите  вече са изсъскали пламтящата болка. Мирише на дим… И тогава идва момента! Единиците и нулите започват да се отмиват от водата на квадратни и триъгълни парчета. Малки…. носени от водата или времето. Поливаш и гласовете, които се опитват да върнат квадратчетата обратно.  Дигитален гоблен от спомени.

Усещаш как, малко по  малко, нещата стават неконкретни, мислите не са завършени, твърденията не са обосновани и всъщност, логиката малко по малко се разпада.  Нямам избор – ще забравя защото така или иначе не се получава да простя.

Една малка дигитална смърт. Все едно се давя под парещия взор на овъглените си кости. Шшшшшшт, тихо. Хсссс – мокро и димно.

И така парче след парче съзнанието, което носи спомена всъщност си отива. След това няма скръб, не е сигурно дали има болка, не е ясно дали има светлина или мрак. Всъщност времето е отмило всичко. За какво ми е да прощавам всъщност? И без друго вече не си спомням… кой, кога, къде…. защо….. Къде отивам… откъде тръгнах… какво се опитвах да си спомня? Всъщност за какво говорихме?

Не пия вино често, дaже изобщо, но нещо се случва напоследък.

Дали душата ми се обезкърви и имам нужда от червени багри или е част от вселенския план, никой не знае. А вселенския план е нещо странно – започва неочаквано в миналото, промъква се тайно в пластмасова бутилка и полива хлъзгавия под под теб, зада може живота ти да мине като на кино лента. Както всичко си е наред, изведнъж лежиш на пода и се оглеждаш глупаво, докато виждаш детските ти години да минават покрай теб – училището, макйа си, която отдавна е на небето, уплашеният ти баща, който се надява това на пода да е виното, а не кръв от и без друго кухата ти глава.

После малко болки в автобуса на обратно – може би за да си седна на задните части. Смог и мокри улици. Сънчев есенен уикенд. Уютни нови кооперации и тавани. Още 3 чаши вино – не се притеснявайте, няма да се пропия – просто различни дни, разбъркани в един.

Малка ретардация – лабиринт от карти и висящо решение. После висящи гарги в непривични позиции по жиците между блоковете. Провесения. После още провесени птици. Този лабиринт не е много ясен и май ще се оглеждам за други знаци. После в метрото – голям надпис, който гласи „Заслужава си да опиташ“.

Да опиташ какво, къде, колко… може би още една чаша вино?

После бързо в бъдещето. Среща след полунощ и арженстинско вино. Виненочервени завеси, рамка от ковано черно желязо, увиваща се като лоза, по ръбовете на леглото. Оглеало, което показва обърканото ти лице и пак виното.

Къде ли води вселенският план? Знам само, че историята свършва, сред снега на една зима. Една чаша вино и една мъжка ръка която в последствие ще прегръща мен.

Красива приказка – ще последвам виното и да видим къде ще ме отведе.

Не пия вино често,  дaже изобщо, но нещо се случва напоследък…..

Слушах новия албум на Depeche Mode отново днес. Албумът е озаглавен – Sounds of the universe – Звуци от Вселената и особено ми допадна песента In sympathy (Със съчувствие).

Сетих се за Sagar който ме е учил да различавам звуците на Вселената и много искам да му посветя тази песен!

А ето го и текста в побългарения от мен вариант:

И винаги падат пред теб!
Защо не обявят примирие?

И каквото и да правят не ще те обезоръжат.
Заливат те със комплименти…
обличат те със думи,
И въпреки тяхното красноречие,
в думите им има и малко истина!

Ти си умен
и силен
Можеш да различиш правилно и неправилно,
или поне донякъде…
Ти си мъдър
и решителен,
и си слушал лъжите им достатъчно,
затова им се усмихваш снизходително.

Наблщдавам усамотението ти,
и как душата ти се възнася над нещата,
досадното им празнословие,
и търпението ти никога не се изчерпва!

И когато падне нощ,
Поглеждаш към вратата,
Последван от тъжен парад,
оставаш в осамотението си отново.Ти си умен
и силен
Можеш да различиш правилно и неправилно,
или поне донякъде…
Ти си мъдър
и решителен,
и си слушал лъжите им достатъчно,
затова им се усмихваш снизходително.

Със специални благодарности къммоя Personal Jesus!!!

господин анонимен

Идваш вкъщи след полунощ – познаваме се идвал си и преди, но много те беше страх да не те засече някой. Изглеждаш добре – сините ти очи блестят и въпреки че косата ти е по-къса от преди къдриците все още личат. Влизаме в асансьора и ти ме докосваш, после ме притискаш към стените на асансьора. Влизаме и ти се вмъкваш директно в моята стая – знае ли се – някой може да те е видял…

Отидох да се изкъпя, а ти си седнал да си проверяваш профилите… Не ми пречи -аз се подсушавам. Тренираш все още и гърбът ти е станал още по релефен, а ръцете ти….о господи! Само че се държиш странно. Сякаш днес не трябва да се познаваме… Искаш да ти говоря, а ти не казваш нищо. Пространството е празно и аз го пълня с думи. Изправяш се и се събличаш и силното ти тяло се докосва до моето. Тръгвамда те целувам и …. забравих че не се целуваш. Ти доста неща не правиш – не пушиш, не пиеш  изобщо не си ТАКЪВ – нали знаеш , който харесва такива като мен – което не е зле и все пак… Аз те погалжам с горещия си дъх и вдишвам от бялата ти обтегната като телешки бокс кожа. Едно перфектно парче месо. После сблъсък сред чаршафите – нещо средно между надбягване, бутането на берлинската стена и изригване на вулкан. Страхотен взрив! И всичко това без капчица близот. Катодобавим и 17-те сантиметра найлон които ни делят между, нас останаха само малко бели капки. После се отдръпваш и отиваш да се отмиеш. Искам да ти кажа да си вървиш но вече е един часа. Чувствам се странно – искам да си тръгнеш въпреки сините ти очи, къдравата коса и силните ти ръце. Дори не искам да легна до теб. Намирам празна рамка в стаята и започвам да и търся съдържание…

Намирам една корица от списание SignCafe. Май беше първият брой – на корицата има мъж с невероятно тяло и пликче за пазаруване на главата. Господин никой! На теб ти харесва и те снимаме със корицата пред лицето. Коленичил си на земята и голото ти тяло е релефно и стегнато. Господин никой отново! Трябваше да взема снимката но все пак анонимност трябва…

Опитвам се да те заговоря. „Ти беше зодия овен нали….?“.  Мълчиш и се чудиш как да останеш зад найлона. Стерилна ситуация и хиляди думи ще отидат в тоалетната след като изхвърлиш найлоновото пликче!

Това е то – синдрома на анонимния!

Чувствах се сам днес. Отидох на кафе…преди работа…

-Здравей, влез…..общи приказки, кафе и аромат на цигари.

Едно почти забравено лице, но ние козирозите никога нищо не забравяме. Винаги  можеш да ми се обадиш!Лека умора -снощи сънувах кошмари и мълчание.  После мнго разговори – нагоре надолу по реалността и битието.

После пак глътка кафе умора и аромат на чужди цигари. Болка в раменет  и врата. После докосване. И още едно. Никога нищо не забравям! Бъразаш ужким. Не харесваш нещата така в последния момент. А раменете ти са в ръцете ми и не можеш да станеш! Или не искаш…Защо отиде до банята да се измиеш тогава:)? Момент на лично удоволствие. Хубаво стегнато коремче и дълги красиви пръсти. Много красиви и сръчни – още помня…:)

Сърцебиене, топлина после горещина, навеждам се до врата ти и усещам как дишаш учестено -точно като мен. И кзваш че не искаш… а сърцето ти вече бие с моето. Дуржа те през кръста и те вдишвам. Празни думи. После момент на близст. Впивам се в теб и вдишвам. Нпрежението се разкъсва и ни облива. Усещам как попивам в теб. Малки искри изсъскват във ъздуха и изчезваме з а миг. Взмам си якето и трябва да тръгвам -забравих че не икаше. После излизам – светлина на капки. Пот по челото ми – сякаш всички знаят, но е нещо красиво. Сядам в метрото. Сърцето ми бие задавено от карамел. Не вижам. Сладка умора. Старшно хубав парфюм седи до мен. Без лице. Изживявам момента. Хлад и топлина. Влакчето идва. Отивам на работа….

Как един оргазъм може да промени деня!

Стиховете по-надолу са от песента на Karen Overton – Your loving arms, преведени креативно от мен и вдъхновени от последни събития в реалността ми :*
Можете да изслушете и песента зада разберете за какво говоря.

Понякога начина по който се държиш
ме кара да се замислям,
какво означавам за теб…
И не мога да понасям начина по който се държа,
зада бъда част от деня ти.
И често те моля за прекалено много от твоето време
сякаш трябва да си го открадна.
И тогава сънувам с отворени очи кошмара че си тръгваш,
и протягам ръце към теб,
и тогава ти….

Толкова пъти си исках да ми кажеш,
че аз съм твоето момиче,
И всеки пореден път си търсех причина,
зада вляза в света ти.
Толкова пъти се молих да питаш,
какво е да те обичам.
И когато любовта е единственото което имах,
чувствах вина
и тогава ти…

Ме обгръщаш с любящите си ръце
и ми прошепваш когато,
протягаш любящите си ръце
около мен и аз отново Изгарям!

По повод на последния пост на една моя приятелка искам да споделя мнение и позиция спярмо самотата, връзките и „нагласените“ срещи. Всъщност изобщо няма да говоря за това! Ще говоря за емоционалната инерция!

На всеки му се е случвало да зависне след неприятна раздяла. Под „зависне“ имам предвид да изпадне в едно инертно състояние, в което всички мъже/жени са свине, хората ви дразнят и малко по малко започвате да си ставате самодостатъчни. Но междувременно благодарение на ниското ви ниво на комуникация сте се превърнали в таралеж. Точно така – таралеж! Свили сте се на кълбо, пуснали сте си бодлите към външният свят и се чудите защо нищо не ви се случва.

Така свити на кълбо и заровили съзнанието си, вие не виждате колко много розови балони ви изпраща съдбата и как хубавите неща се пукат при допир с вас – без дори да успеете да ги видите.

А аргументите са вашите бодли – те винаги са непреклонни и твърди. Едни се „ободляват“ със достойнство, други с религия, трети с несъществуващите си недостатъци, а четвърти се обграждат със очакване да им се случи нещо от вън, докато са се свили на кълбо и са се вкопчили във миналото, спомените си и съжаления от рода: „Ех, ако не се беше случило така…“.

А вие знаехте че така ще с еслучи, но не това е важното сега.

Не знам дали някой е запознат с теорията за махалата, затова ще ви я представя с две-три думи. Теорията гласи, че всяка ситуация, в която изпадаме и всяко нещо което ни се случва, може да бъде оприличено на махало. Така всяка ситуация има собствена вибрация, честота и ритъм. Когато доближим дадена ситуация, ние хипнотично изпадаме под нейно влияние. Колкото повече време минава, толкова повече ние възприемаме вибрацията на дадената ситуация – респективно погледнатото махало. Така ние всъщност се примиряваме с роля, която най-вероятно ни е неприятна, а с времето става и все по-лепкава и непреодолима. И как да излезем от капана ще попитате вие?

Всяко махало по подразбиране очаква от нас да възприемем вибрацията му – фактически да отреагираме както се очаква от нас. Това което можем да направим зада не изпаднем надолу по спиралата, е да отреагираме неадекватно! И нямам предвид да се хвълим от мост или нещо не по-малко глупаво. Целта е да направим нещо неочаквано, за ролята в която потъваме и да приемем поне частично, че аргументите ни не са ни нужни. И най-вече не са ви нужни самотата, болката, агресията, вината…

Няма нужда да си го причиняваме сами, така и така ни го причиняват различни хора.

Затова експериментирайте с реалността и ще се убедите колко лесно се излиза от влиянието на някои махала. Аз като един бивш мастер на ранно-пролетните, късно летни, крайно зимни, ранно сутрешни и късно вечершни депресии мога да ви кажа, че депреса не е на мода, а и когато отриете колко е забавно да манипулирате махалата на реалността, ще запълните екзистенциалната си нужда от депресия с много по-интересни неща:) След като аз усшях на няколко пъти да избегна махалата, си мисля чекуцо, кьораво и сакато може! Опитайте и вие! Чакам да споделите личен опит! А и да! Оговорените срещи не са чак толкова страшни – пробвайте пък винаги може да се посмеете после.

С тази публикация целувам специално дъщеря си AtaraXia! Да ми е жива, здрава и анти-дпересирана, въпреки спирането на продажба на лекарства без рецепта! Обичам те!

Най-накрая се преместих и с помощтта на приятелите ми и провидението сега всичките ми багажи са в новата ми квартира. И да – за пореден път разбрах на кого мога да разчитам. И пак се убедих, че ако наистина имаш нужда от нещо, реалността ще ти даде шанс да го получиш!

От начало нещата не изглеждаха много обещаващи, но е поразяващо колко могат да променят нещата двекофи латекс, две метли и лопати и две ароматни клечки. Сега съм по-близо до небето от всякога и наистина се чуватвам добре. Бяло пребоядисаната ми стая ми дава усещане за нещо ново, започване на чисто и отново за… небето.

Стаята на съквартиранта е синя – аналогията присъства отново!

Едно време играех на една игра – Desciples. Едната от расите обитаваше високите планински върхове, управлqваше бурите, снеговете и ветровете. Един от техните водачи имаше титла Cloudkeeper – „Пазител на облаците“ или един вид пазител на небесата. Точно така се чувствам сега – като пазител на небесата и дори да звучи глупаво, енергията на въздуха и небето се усеща много по-добре от колкото на втория етаж!

Сега остава само да ми изпратят един топъл пролетен дъжд и петната от хаоса ще избледнеят тотално!

А оттук драги читателю мога да ти кажа че пазителят на небесата вижда приближаващото топло слънце, което ще изгрее и за теб!

хаос

Ретроградният меркурий тази година довя невъобразими промени. Липса на комуникация и обърквания заляха взаимоотношенията, думите се сливаха (и още се сливат за мен),  напускаха се стари местожителства, разделяха се добри приятели и за добро или зло настъпи хаос!

В душите на хората се промъкна странна болка, черно-бял телевизионен шум и вече беше ясно че нищо няма да е същото.

Някои бяха изоставени още на нова година, други бяха оставени в неведение, а трети… трети бяха оставени на най-страшният си съдник -самите себе си!

Време беше за промяна и тези които оставяхме бъдещето си зааа…. завбъдеще, като цяло пострадахме доста.

И знам че и вие сте имали стари килери със спомени за преподреждане, неприятни взаимоотношения, които сте влачили, стари съквартиранти, с които един бог знае защо още се тормозите (те с вас също). А имаше и едни други, които времето погреба, вратите се затвориха, джобовете им се изпразниха и те останаха да чакат стрелките на часовника да се срещат по веднъж в минута, да броят, да размишляват и да очакват трескаво нещо – незнайно какво.

В този страшен момент някои завързаха връзки и нещата се объркаха още повече. Ретроградният Меркурий внесе още повече обърквания в душите на последните. Те запалиха по една цигара и започнаха да се тровят с мрачни мисли и да се разкъсват от чувствo за вина и усещане за нередност. Криеха се зад слънчеви очила и в устата им горчеше от думите, които щяха да кажат.

Някои напуснаха работата си и отидоха на нова. Там потоците на времето се оплитаха, стотиците гласове се превръщаха в един единствен, който им шепнеше нощем, а дните се сменяха, докато те седяха в столовете си.

После Уран и Сатурн се сблъскаха – титаничната схватка на двете тъмни божества доразтърси заспалите хора и скелетите изпопадаха от задните рафтове на гърдеробите. Вселената свистя една седмица, а след това Венера напусна Марс огочена, а мислите й отровиха войнствената планета.

Кому беше нужно всичко това, ще се запитате вие? Точно това се питах и аз два месеца, тънех в неведение, посрещах и изпращах дните и в общи линии преминах всички горепосочени събития. И днес ме озари! Това бше зада забравим „Доброто старо време“. Да се отърсим от старите навици, от мисловното затлъстяване, от емоционалната летаргия. А защо не с добро? Ами защото нямаше да се справим с изхърлянето на отпадъците. И не, не ме разбирайте погрешно, но повечето от тези неща не ви трябваха вече!

Аз успях… май…Стрелките на часовника ще се срещнат за последен път – един път в минута и ще се сбогувам с миналото! Сега си събирам багажа както в песента на Savage garden и ще поживея на луната – все пак 11-тият етаж е почти там .

Единственият проблем е, че при изтръскването и разтърсването, ръцете ми с еоплескаха с ХАОС…

…После оцапах други хора…

…Лоша работа ви казвам!

И сега да питам ако има прилежни домакини – някоя познава ли анти—хаос белина?